Уроците за парите, на които богатите учат децата си, а бедните и средната класа – не!
– Татко, ще ми кажеш ли как мога да стана богат?
Баща ми остави вечерния вастник.
– Защо искаш да станеш богат, синко?
– Защото днес майката на Джими дойде в училище с новия им „Кадилак“; щяха да ходят във вилата си край морето за уикенда. Той покани трима своите приятели, но аз и Майк не бяхме сред тях. Обясниха, че не ни вземат, защото сме били „бедни деца“.
– Така ли? – попита баща ми недоверчиво.
– Да, така – отвърнах аз с горчивина.
Баща ми поклати леко глава, намести си очилата и продължи да чете вестника. Аз стоях и чаках отговора. Беше 1956 г. Бях девет годишен. Поради някакво стечение на обстоятелствата ходех в същото държавно училище, където богатите пращаха децата си. Главният поминък в нашия град бяха захарните плантации. Собствениците на плантациите, а също така и други влиятелни хора в града като лекари, бизнесмени и банкери, пращаха децата си в същото училище от първи до шести клас. После децата им най-често отиваха в частни училища. Семейството ни живееше точно срещу това училище и аз ходех именно в него. Ако живеех на другия край на улицата, щях да ходя в друго училище, където имаше деца, които приличаха на мен. След шести клас заедно с тези деца щяхме да продължим образованието си в държавно средно училище, а после – в гиманзията. Частните училища бяха недостъпни за нас. Най-накрая бащами остави вестника. Може би размишляваше. – Е сине – започна той бавно. – Ако искаш да си богат, трябва да се научиш да изкарваш пари.
– Как се изкарват пари? – попитах аз.
– Ами, използвай главата си, сине – усмихна се той. Което означаваше: „Това е всичко, което ще ти кажа, или – не знам отговора, затова спри да ми досажаш.“
Партньорство
На следващата сутрин споделих с най-добрия си приятел Майк какво беше казал баща ми. Доколкото можех да преценя, с Майк бяхме най-бедните деца в цялото училище. Майк също като мен учеше там по някаква приумица на съдбата; и двамата се бяхме озовали в училището за богати деца. Ние не бяхме бедни, но се чувствахме такива, защото всички момчета имаха нови колела, нови бейзболни ръкавици и други подобни неща.
Мама и татко ни осигуряваха основно, като храна, дом и дрехи. Това беше горе долу всичко. Бащами казваше:
– Ако искаш нещо работи за него. Ние искахме много, но нямаше достатъчно работа за девет годишни момчета.
– Какво трябва да направим, за да изкарваме пари? – попита Майк.
– Не знам – отвърнах аз. – Но би ли искал да ми бъдеш партньор? Той се съгласи и така една събота Майк стана първия ми бизнес-партньор. Цялата сутрин мислехме как да изкарваме пари. От време на време говорехме за всички „печени момчета“, които бяха отишли в лятната къща на Джими и се забавляваха. Болеше ни малко, но тази болка беше добра, защото ни караше да продължаваме да търсим начин да изкарваме пари. Най-накрая идеята дойде като гръм от ясно небе. Майк я бе видял в някакъв учебник. Развълнувани, ние си стиснахме ръцете; партньорството ни вече беше родило бизнес, с който да се занимаваме. Следващите няколко седмици двамата тичахме из квартала, чукахме по вратите и питахме съседите дали биха желали да запазят за нас тубичките от използваните пасти за зъби. С учудени погледи и усмивки на лицата повечето възрастни се съгласяваха. Някои питаха какво смятаме да правим. Но ние отговаряхме:
– Не може да ви кажем. Това е бизнес-тайна. С течение на времето майка ми започваше да се притеснява все повече и повече. Бяхме избрали място точно да пералната машина, където да складираме материалите си. В кафява картонена кутия, в която някога държахме шишетата с кетчуп, малката ни купчинка от използвани тубички от паста за зъби нарастваше постепенно. Най-накрая майка ми реши да се намеси. Не издържаше повече гледката от смачкани тубички за паста за зъби.
– Какво правите, момчета? – попита тя. – И не ми казвайте отново, че е бизнес-тайна. Направете нещо с това тук или ще го изхвърля. С Майк се молихме горещо, обяснихме, че скоро ще съберем достаъчно, а после ще започнем производство. Дори я информирахме, че чакаме още няколко семейства да си свършат пастата за зъби, за да можем да им вземен тубичките. Мама ни отпусна още една седмица. Датата за започване на производство беше изтеглена за по-рано. Натискът беше голям. Първото ми партньорство вече беше заплашено с изхвърляне от склада, при това – от собствената ми майка. Задачата на Майк беше да ходи при съседите и да ги кара да си изразходват пастата за зъби по-бързо под предлог, че зъболекарите препоръчват зъбите да се мият по-често. Аз започнах да сглобявам производствената линия. И така, един ден баща ми се прибра с някакъв приятел и завари две девет годишни деца в двора на дома си, с работеща с пълна пара производствена линия. Всичко беше посипано с фин бял прах. На една дълга маса бяхме поставили картонени кутии от мляко, които бяхме донесли от училище, и семейния грил, който работеше на максимум. Татко се приближи внимателно; трябваше да паркира колата встрани от алеята, тъй като ние я бяхме заели с нашата производствена линия. Когато двамата с приятеля му се приближиха, видяха поставеното върху грила метално гърне, в което се топяха тубички от паста за зъби. По онова време пастата за зъби не се продаваше в пластмасови тубички; те бяха от олово. Първо изчаквахме боята да изгори, след това пускахме тубичките в малкото метално гърненце, където започваха да се топят. Щом оловото се разтопеше, ние го изсипвахме в картонените кутии от мляко през малката дупка в горния край.
Кутиите от мляко бяха запълнени с гипс. Белият прах, разпръснат наоколо, всъщност беше гипсът. В бързината бях преобърнал торбата и сега целият двор изглеждаше като след снежна буря. Картонените кутии от мляко бяха калъпите за гипса.
Татко и неговият приятел наблюдаваха, докато ние наливахме разтопеното олово през малката дупчица на върха на гипсовия куб.
– Внимателно – каза баща ми.
Кимнах без да вдигам поглед.
Най-накрая, когато преливането свърши, оставих металното гърненце и се усмихнах на баща си.
– Какво правите, момчета? – попита той, като също се усмихна предпазливо.
– Това, което ме посъветва ти. Ще забогатяваме – отвърнах аз.
– М-м-да – закима усмихнато Майк. – Ние сме партньори.
– А какви са тези гипсови калъпи? – попита татко.
– Гледай – казах аз.
– Тази партида би трябвало да е добра.
С малко чукче ударих преградата, която разделяше куба на две. Внимателно махнах горната половина от гипсовия калъп и от там падна една оловна монета.
– Боже мой! – възкликна баща ми. – Вие леете монети от олово.
– Точно така – отвърна Майк. – Правим това, което ти ни каза да правим. Пари…
„Бедните и хората от средната класа работят за пари.
Богатите карат парите да работят за тях.“
Цялата история от Робърт Кийосаки – Богат татко, беден татко
